КРЕСЛИТЕ (THE SCREAMERS)

Превод на невероятно смешния фенфик Тhe Screamers на KiyaRaven http://www.fanfiction.net/u/1940310/KiyaRavenОригинала можете да намерите тук:http://www.fanfiction.net/s/5081258/1/

Disclaimer: Всички герои принадлежат на Стефани Майер. Кия само се е изгаврила с тях, а аз превеждам. Можете да копирате свободно, но не си присвоявайте заслуги!

1 глава - Уличката

Едуард

Чувах как накъсаното ми дишане отеква в тъмнината докато краката ми пляскаха по мокрия асфалт. Не знаех от колко време бягам, но знаех, че в момента, в който спра, ще ги чуя отново – Креслите.

Кръвта ми биеше в гърдите ми, докато завивах зад ъгъла, твърдо решен да не се оставя да ме хванат.

Защо, по дяволите, ми хрумна да изляза за цигари посред нощ, и то в събота? Знаех, че те ще са навън тази нощ и все пак сърцето ми се качи в гърлото от изненада, когато излязох от денонощния магазин и ги чух. Бяха някъде нагоре по улицата, достатъчно далеч, за да имам преднина – но писъците бяха толкова шибано пронизителни, че режеха тишината като моторен трион и аз направих единственото възможно нещо – хукнах да бягам.

Гърдите ми горяха,а дробовете ми свиреха и се давеха.

Мамка му, наистина трябва да оставя цигарите!

Завих зад друг ъгъл, насочвайки се към хотела си, когато видях малка задънена уличка. Чух ги как наближават ъгъла и разбрах, че имам по-голям шанс да се скрия в уличката, отколкото да дотичам до хотела. Бързо свих в уличката, изтичах покрай огромен боклукчийски контейнер и се скрих зад него. До стената имаше свито на топка старо одеяло, така че го грабнах и се завих презглава.

-        Какво става, мамка му? – се чу сърдит груб глас.

Обърнах се и видях чифт тъмнокафяви очи, които гневно се взираха в мен.

-        Намери си собствено одеяло, пич! – изръмжа рошава млада жена, опитвайки се да го измъкне от мен.

-        Шшшшш! – просъсках аз. Чувах, как Креслите приближават, а тая мацка щеше да ме издъни.

-        Не ми шъшкай, кретен такъв! – просъска тя в отговор, леко понижавайки глас. – Ти току-що ми сви одеялото!

-        Моля те! – примолих се аз. – Затвори си шибаната уста за малко... Веднага ще ти го върна.

-        Ще ми го върнеш, я, - изръмжа тя, стана и се отдалечи от стената. – Иначе ще ти сритам задника.

-        Чакай! – прошепнах аз. – Не ходи там!

Чувах, как гласовете се приближават. Тя ме изгледа, като че ли съм откачен и тръгна към края на уличката.

-        Не! – изсъсках аз.

Беше твърде късно да я спра. Дръпнах одеялото над главата си и зачаках кошмарът да свърши.

Гласовете вече бяха съвсем близо, бързите стъпки забавиха темпо в края на уличката.

-        Къде отиде?

-        Определено сви по тази уличка.

-        Боже, колко е бърз! Май ми се драйфа...

-        Стига, Беки, не се дръж като бебе. Никога няма да го догоним с това темпо.

-        Ей, я гледайте... хайде да питаме нея...

Дъхът ми спря. Бяха забелязали момичето.

Мамицата му!

Успокой топката, нищо не можеш да направиш. Каквото трябва да става, ще стане... така че си затвори шибаната уста и стой мирно.

- Ей, видя ли един тип да тича по тази улицат?

Зачаках я да ме издаде. Тялото ми се стегна, готово за бягство.

- О... ъммм... за готиния гей с бронзовата коса и фетиш към одеяла ли питате?

Мамка му! Я чакай, тя готин ли ме нарече току-що... и ГЕЙ?

Гласовете изглеждаха озадачени.

-        Ъхъ, да, звучи като него. Къде се дяна?

Чух шум от влачене на крака и у мен изчезна всяко съмнение, че момичето ще ги насочи към жалкото ми скривалище и ще насъска пищящите зверове срещу мен.

-        Ъммм... ами той изтича към светофара и зави зад ъгъла – я чух да казва. – Между другото, тича като момиче.

Кучка.

Кучка, която току-що ми спаси задника, но въпреки това – кучка.

-        Ако побързате, сигурно ще го настигнете. Задъхваше се като старец.

Шибани цигари!

-        Хайде, хора, да вървим! Ааааааааааааааааааааа!

Писъците започнаха отново, чух как бавно заглъхват, докато момичетата тичаха надолу по улицата. Смътно долових шум от стъпки, идващи към мен, одеялото беше изтръгнато от ръцете ми и се взрях в чифт горящи кафяви очи, втренчени в мен. Гневният и поглед ме накара да потреперя.

-        А сега – процеди тя през стиснати зъби – разкарай си задника от уличката ми, гадняр  такъв, и ме остави да поспя!

Станах и заоглеждах непознатото момиче, което току-що ме спаси.

Беше доста по-ниска от мен, а гъстата и кестенява коса беше сплъстена и вързана на хлабава опашка. Носеше омачкани дънки и дебел суичър, които очевидно не бяха прани от доста време. Острият и поглед накара топките ми да се качат в тялото ми, защото, въпреки разликата в ръста, бях абсошибанолютно сигурен, че наистина може да ми срита задника, стига да поиска.

-        Ъъъъ... благодаря...че ми помогна – казах, внезапно усещайки как ме присвива в гърдите от гневния и поглед.

-        Не съм го направила заради тебе, бе, идиот! – каза кисело тя, избута ме грубо и седна, опряна до стената. – Направих го, за да не може пет тийнейджърки да те разкъсат на парченца на моята уличка, при което да омажат всичко и още повече да ми скофтят нощта.

Тя затвори сърдито очи, въздъхна дълбоко и забрави за присъствието ми.

Кое, по дяволите, беше това момиче?

-        Може ли поне да ми кажеш как се казваш?

-        Защо? – злобно попита тя, все още със затворени очи.

Въздъхнах ядосано.

-        Защото не мога да те наричам „момичето от уличката” и бих искал да знам на кого благодаря...

-        Не ти искам благодарностите.

Мамка му, това момиче беше кучка на пълен работен ден! Започвах да губя търпение.

-        Много зле, шибана кучко такава, защото ще получиш благодарности независимо дали ти харесва.

Очите и рязко се отвориха при думата „кучко” и се втренчиха е моите. Злобна усмивчица се появи в ъгълчето на устата и внезапно се почувствах като мишок пред муцуната на игрива, но опасна котка.

-        Я виж ти! – каза тя с насмешка. – Такова красиво момченце, пък каква мръсна уста!

Изгледах я с досада и въздъхнах тежко.

- Я по-кротко, Блещучко! – изръмжа тя, но гласът и беше мъничко по-мек. – Бела. Казвам се Бела Суон.

По някаква неясна причина стомахът ми се сви при звука на името и. Е, не точно от името и, а от начина, по който го произнесе. Не, не как го произнесе, а по-скоро нещо в тона и...

О, мамицата му, вече не знаеш какви ги говориш. Тя е права. Наистина си гадняр.

 - Е, приятно ми е да се запознаем, Бела – казах, протягайки ръка към нея. – Аз съм...

- Знам кой си – озъби ми се тя. – Ти си Едуард Кълън. Рок звезда, бог на тийнейджърките и като цяло – шибан гъзоблизец.

От изненада свалих ръка.

- А сега си разкарай задника от уличката ми, Кълън! – Тя легна на земята и придърпа одеялото до врата си. – Уморена съм и за днес си получих дозата гадняри.

Бела

Невероятно. Шибано невероятно. Сякаш животът ми не беше достатъчно гаден, че трябваше и Едуард Кълън, шибаният дар Божи на рокендрола, да избере тази уличка, от всички възможни улички в ЕлЕй, за да се скрие от бесните си фенки-тийнейджърки.

А и сега той не си тръгваше, въпреки че го бях помолила учтиво да се разкара.

Зяпаше ме.

Очите ми бяха затворени, но усещах по настръхналите косъмчета на врата ми, че ме зяпаше.

Мамка му!

Въздъхнах ядосано и отворих очи. Той гледаше надолу към мен с озадачено изражение. Присвих очи.

-        Какво? – озъбих му се.

Той примигна изненадано.

- Ъъъъ... нищо – промърмори тихичко той. – Просто... такова... ъъъъ... ти как...? О, мамка му! Просто искам да знам... ти тук ли живееш?

Изпъшках и го изгледах.

Скъпи черни дънки? В наличност. Елегантно намачкан сив суичър? В наличност. Безумно скъпо яке от изкуствено състарена кожа? В наличност. Бронзова прическа „току-що ме изчукаха”? В наличност. Гримаса на съжаление на лицето, само за мен. В шибана наличност.

-        Не, гений такъв, не ЖИВЕЯ тук. Как можа да си го помислиш, мамка му! Да не би да си мислиш, че това ми е домашният адрес? Ало, Пица Хът, искам да поръчам пица „Пеперони” с ананас, моля, доставете я до смрадливата, гъмжаща от плъхове уличка между „Лексингтън” и „Вайн”?

-        Ами... не... не исках това да....

-        Бездомна съм, копеле! Това означава без дом! Така че не, не ЖИВЕЯ тук. Божичко!

Той ме погледна с болка в очите.

-        Извинявай, не исках... – сведе поглед към асфалта и затътри марковите си кубинки. – Мамка му... наистина съм копеле.

Въздъхна и прокара пръсти през рошавата си коса.

И аз въздъхнах. Денят беше дълъг.

Първо ме събуди Чарли. Лудият шапкар.

Чарли беше леко откачен. Не, това не беше съвсем точно. Чарли беше много откачен, увит в одеяло от супер-откачен и още малко откачен за гарнитура – но това беше на моменти, а той беше сладко старче.Бил е полицай преди да реши, че литият е зло и вече няма да го пие, и гласовете в главата му бавно поели контрола. Накрая загубил семейството си, дома си – всичко. Единствената му ценна вещ беше черен копринен цилиндър, който намерил в контейнера зад магазин за карнавални костюми. Човекът миришеше на ходещ канал, брадата му беше пълна с недосдъвкани парченца храна и може би с малки, все още неоткрити африкански племена; не се беше къпал от години – но черният му копринен цилиндър беше винаги безупречен. Оттук и прякорът му – Лудия шапкар.

Не беше кой знае колко оригинален, но със сигурност – точен.

Имах навика да се грижа за Чарли. Гледах да се храни и се опитвах да го накарам да пие нещо друго, освен евтино вино, и макар че наистина обичах старата откачалка, понякога страшно ме вбесяваше.

Точно като тази сутрин, когато се събудих и го видях да пикае в обувките ми...

- Чарли! Какво правиш, мамка му!

Той примигна и се опита да фокусира лицето ми с размътемн поглед.

- Здрасти, Белс! Поливам цветята, сладурче. Днес ще е горещ ден!

Станах и се опитах да изтръскам течността от обувките си.

- Боже, Чарли, не може ли да пробутваш откачените си номера другаде днес. Наистина ми дойде до гуша!

Той ме изгледа тъжно, закопча панталоните си и се заклатушка нанякъде.

-        Извинявай, Белс – промърмори той и аз изведнъж се почувствах като най-голямата купчина лайна на света. – Ще се видим после. Не се влюбвай в някой друг, докато ме няма.

Мамка му. Добър опит, Бела.

След това нещата наистина тръгнаха на зле.

Джеймс, местният сутеньор, ме дебнеше – опитваше се да ме накара да работя за него, но днес наистина нямах настроение за глупостите му, така че му казах да си го начука и го праснах в лицето.

Грешен ход.

Джеймс палеше лесно и ми отвърна, като ме метна към стената и при това си праснах главата в тухлите. Той промърмори нещо, че съм била „откачена фригидна кучка”, плю отгоре ми и офейка.

Сладичко.

Главата ми се пръскаше оттогава и ми се драйфаше. Разбира се, нямаше никакво значение дали ще драйфам, понеже не бях яла нищо от почти два дни. Така че, изпълнена със самосъжаление, се бях настанила за сън скоро след залез слънце. Мислех си, че непрогледната сянка на лошия късмет, която ме беше преследвала цял ден, няма да продължи да ми трови живота, докато спя.

Но не, вселената имаше други планове.

За капак на адския ми ден, едно малко богаташко копеленце ме измъкна от топлото ми одеяло, защото бягал от група петнайсетгодишни, путьото му с путьо!

Да си го начукам!

А сега не можех да се отърва от него!

Да, ама е много сладък!

Много шибано досаден...

Е, стига де, мислиш, че е секси...

НЕ Е ВЯРНО!

Хубаво... живей в отрицание...

Затвори си шибаната уста! Тъпо подсъзнание...

Не се дръж така...

Хубавецът се прокашля и прекъсна мислите ми.

- Ъъъъ... Бела?

- КАКВО ПРАВИШ ОЩЕ ТУК? – разкрещях се аз. – Виж, разбирам, че си ми благодарен и дрън-дрън-дрън..., ама сериозно бе, пич, имах лайнян ден и всичко, което искам е да заспя и да забравя за него. Така че си разкарай задника оттук! Моля те!

Строполих се до стената и си ударих главата на същото място, където Джеймс си беше поиграл на топка преди. Просъсках от болка и веднага почувствах как тънка струйка кръв се стича по кожата ми.

Потреперих и всичко се размаза пред погледа ми.

- Ох, мамка му мръсна!

Пипнах темето си и почувствах влагата. Стомахът ми се преобърна. Не мога да понасям вида и миризмата на кръв. Затворих очи и задишах през уста, опитвайки се да отблъсна тъмнината. Отчаяно стиснах зъби и затърсих нещо да спра кръвта.

-        Божичко! – възкликна Хубавецът – Кървиш!

Засмях се едва-едва.

- Брилянтни дедуктивни способности имаш, Холмс! А сега се разкарай!

Успях да стана на колене и непохватно сграбчих раницата си. Разрових малкото си неща, опитвайки се да намеря някоя стара тениска или чорап.

Внезапно почувствах, как една топла ръка протяга нещо към главата ми.

-        Ето...

Кълън беше свалил якето си и беше свил на топка марковия си суичър. Клекна пред мен и го притисна здраво към главата ми.

-        Трябва да те заведа на доктор – промърмори той, сбърчвайки идеално оформените си вежди.

Проклятие, хубав е!

Престани да го повтаряш!

А гласът му е като мед.

Бълнуваш.

А ръцете му са толкова топли.

Е, това не мога да го отрека.

И мирише хубаво. Като топъл слънчев лъч през облачен ден.

Поех дълбоко дъх, за да вдъхна още от аромата му, но бях забравила за гадната, ръждива миризма, която ми действаше като криптонит. Черни сенки нахлуха в главата ми и го изгледах с разфокусиран поглед.

-        Никакви доктори... ще се... оправя – прошепнах аз, а после тъмнината ме обгърна.

Докато изплувах от безсъзнанието, усетих, че нещо не е наред.

Беше ми прекалено удобно.

Прекалено удобно и прекалено топло.

Опитах се да доловя нещо познато. Шум на преминаващ трафик? Тцъ. Гранива миризма на боклук и урина? Тцъ. Майки Нютън, опипващ набързо циците ми, преди да съм се събудила достатъчно, за да му сритам жалкия пиянски задник? Тцъ.

Това, което долавях, беше звукът на пиано, на което някой свиреше нежно и тихичко някъде наблизо. Надушвах... лилии и кожа и усещах нещо разкошно меко, увито около мен.

Сгуших се в копринения рай, давайки си сметка, че ако това е сън, мога да си позволя още няколко минути блаженство, преди да се върна в осраната си действителност. Обърнах глава и потреперах, когато остра болка премина през мозъка ми.

-        Какво по...?

Отворих очи.

Опа!

Намирах се в елегантна хотелска стая, в легло със размерите на малка държава. До него имаше нощно шкафче с огромна ваза с момини сълзи, а през вратата на отсрещната стена зърнах огромна луксозна баня. Отсреща имаше голям кожен диван пред плазма с големината на киноекран.

Лелееееееее...

Май вече не сме в Канзас, Тото.

На кого му пука – Канзас е боклук в сравнение с това.

Ама тия чаршафи са страхотни.

Нали? Египетски памук, бейби. От най-качествения.

Я да млъкваш, нищо не разбираш от това.

Да бе, да. Вярвай си, щом те кара да се чувстваш по-добре.

Ами че ТИ си АЗ, кучко, и очевидно животът на улицата е успял да ме побърка по мой си начин.

О, я не се шашкай! Всички си говорят сами. Нещо друго би трябвало да те притеснява в момента.

Я ми подскажи... какво ли може да е?

Ами, забеляза ли, че можеш да почувстваш колко са меки чаршафите... навсякъде?

Да не искаш да кажеш...?

Искам да кажа НАВСЯКЪДЕ.

Не!

Я погледни.

Повдигнах завивката и погледнах отдолу. Бях чисто гола.

Да ми го начукат!

Прекалено късно.

Главата ми щеше да се пръсне от гняв.

-КЪЛЪН!

Едуард

Седях си на пианото, когато го чух. Беше като че ли някой е подпалил котка, а после НАИСТИНА я е вбесил. Бързо отидох до двойната врата в другия край на стаята и влязох вътре.

-        Добро утро, Бела - казах възможно най-уверено, опитвайки се да избегна шоколадовите лазерни лъчи, които очите и изстрелваха.

-        Какво... си... направил? – процеди тя през стиснати зъби.

Погледнах я спокойно, отказвайки да се плаша от такъв дребосък.

Ти си ротвайлер, Кълън, а тя е чихуахуа.

Да бе, бясна чихуахуа със стоманени челюсти.

-        Бела, ти припадна. Кървеше. Докарах те тук и викнах лекар да ти прегледа раната.

Лицето и придоби объркано изражение. Беше очарователно.

Очарователно? А, стига бе! Използваш думи като „очарователно”? Майчице!

Тя отвори и затвори уста няколко пъти в опит да осмисли думите ми.

- Кървяла ли съм? – споменът се изписа на лицето и. – А, дааааа...

Приближих се до леглото и седнах на ръба, гледайки как тя плахо вдига ръка и опипва превръзката върху дванайсетте шева, които докторът се наложи да направи, за да затвори раната.

- Докторът каза да го даваш по-спокойно няколко дни, - казах тихо аз. – Според него имаш сътресение на мозъка. Искаше да те вкара в болница за наблюдение, но аз казах, че ще се погрижа за теб.

Тя ме изгледа сърдито.

-        Не си бил длъжен да го правиш.

-        Знам, че не съм – сопнах и се аз, усещайки как гневът ми напира – но го направих. Така че си затвори шибаната уста и бъди благодарна.

Знаех, че тонът ми е груб, но това маце знаеше как да ме работи... и то не по добрия начин.

Тя издиша рязко и ме изгледа с присвити очи.

- Добре тогава, би ли ми обяснил точно защо съм гола?

Повдигнах вежди.

- Ти да не мислиш, че...?

- Не знам, Кълън, - избухна тя. – Искам да кажа, ето ме тук, сама в хотелската ти стая, в безсъзнание, в гигантско легло и чистак гола... какво се очаква да мисля?

Изправих се и прокарах пръсти през косата си в опит да укротя пристъпа на гняв.

- Ти си невероятна! – изкрещях. – Водя те тук за да получиш медицинска помощ, а ти си мислиш че съм те... насилил! Божичко!

Тя се поизправи, придърпвайки чаршафите.

-        Можеш ли да ме обвиняваш? – извика тя. – Чела съм всичко за теб във вестниците, Кълън – ти си бивш наркоман, пушиш като комин и си спал с всичко женско по Западния бряг. Аз съм гола в леглото ти, така че спри с глупостите и ми кажи какви извратенящини си извършил с безжизненото ми тяло!

Изгледах я невярващо. Вероятно щях да се изсмея на нелепите и обвинения, ако не бях толкова шибано бесен.

-        За твое сведение, - казах бавно, в отчаян опит да се успокоя, - докторът накара своята СТУДЕНТКА да ти съблече дрехите, за да те прегледа щателно. Дори не съм бил в шибаната стая! И нека те уверя, че нямам никакво желание да правя „извратенящини” с теб, защото си неблагодарна, агресивна малка кучка, която мирише на пикня и има  характер на болен от бяс пудел!

Изхвърчах от стаята и тряснах двойната врата зад гърба си, после издишах бавно и леко ударих глава в дървото.

Добър опит, Кълън. Направи на нищо бедното бездомно момиченце с рана на главата. Ти си шибан герой.

Знаех, че трябва да се върна и да се извиня, но тя се държеше като кучка, а аз се държах като гадняр и да сме в една стая точно сега не беше най-добрата идея.

Виждаш ли? Ето защо не помагам на хората. Ето защо ми пука само за мен самия.

Мамка му, искам питие.

Седнах пак на пианото и засвирих кънтри песни. И без друго денят ми беше тотално осран, поне можех да му напиша саундтрак.