2 глава – Закуска и уригване
Бела
- Задник!- изкрещях аз, когато вратата се затръшна.
Проклет арогантен, отвратителен, прекрасен задник...
Прекрасен ли каза?
О, я да млъкваш!
Повдигнах чаршафа и подуших.
По дяволите. Наистина миришех на пикня.
Да ти го начукам, Чарли!
- Пикнята е на Чарли! – извиках безсилно към вратата. – Не е моя!
Да бе, като че ли това оправя нещата.
Отметнах завивките и зашляпах към банята, плахо влязох вътре и светнах лампата.
О, богиньо на красотата!
Банята беше необятна. Огромно джакузи стоеше в отсрещния ъгъл, а срещу него се намираше най-големият душ, който бях виждала някога. Плотът на огромната тоалетка беше отрупан с богат избор на скъпа козметика. Разгледах набързо – ягодов шампоан, душ-гел с аромат на фрезия, паста и четка за зъби, дезодорант и парфюм, самобръсначка, лосион.
Обявявам официално, че съм умряла и съм в рая. Раят на секса, в който всички миришат на летен ден.
Хилех се като идиотка, когато вдигнах очи и се погледнах в огледалото. Смехът ми пресекна веднага.
Боже, чак сега разбрах колко зле изглеждам.
Косата ми беше сплъстена от мръсотия, ключиците и ребрата ми изпъкваха като доказателство за липсата на прилична кухня напоследък, а тънък слой мръсотия ме покриваше почти навсякъде.
Но най-лошото бяха очите ми – гневни и студени.
Животът на улицата ме беше ожесточил.
Припомних си всички събития, които бяха довели до жалкото ми положение и, въпреки че бях сторила всичко по силите си да избегна върховното унижение да се превърна в животното, в което се бях превърнала, нещо дълбоко в мен знаеше, че просто съм се предала. Бях започнала да приемам, че живеех живота, който заслужавах. Беше спряло да ми пука. Бях престанала да вярвам, че си струва да ми пука за самата мен.
И ето ме тук, заобиколена от лукс, в който ме домъкна една отвратителна рок звезда, която гледаше на мен като на улично коте, нуждаещо се от милостиня.
Ей, не го обвинявай. Той вероятно ти спаси живота.
О, я по-полека с драмите!
Добре де, кажи ми какво щеше да стане, ако го нямаше там, докато ти лежеше в безсъзнание, обляна в кръв?
Сигурна съм, че някой щеше да ме намери.
Хващаш ли се на бас?
Побиха ме тръпки, когато осъзнах – ако той не беше там, можеше да съм мъртва. Можеше да загубя съзнание и кръвта ми да изтече и никой нямаше да го е грижа. Щях да изгния там, като още един боклук.
Наведох глава и се заслушах в тихия звук на пианото в другата стая.
Какво по...? Той да не свири Гарт Брукс?
Въздъхнах.
Колкото и да го смятах за задник, май трабваше да съм му благодарна.
Мразя да съм благодарна. Да си благодарен на някого те прави негов длъжник. Да си благодарен означава да се опитваш да си мил с някого. Да си благодарен означава да допуснеш някой до себе си.
Въздъхнах тежко.
Да си благодарен е гадория.
Обаче, гадория е и да умреш сам на някаква уличка.
Погледнах се в огледалото и изправих рамене.
Мъничката искрица самоуважение, която отдавна смятах за изгаснала, се разгоря в мен. Това страхотно ме изненада и ме изпълни с ново усещане за решителност. Опитах се да си представя бъдеще, което не се въртеше около унижението и оцеляването – бъдеще, в което бях щастлива, здрава, чиста и достойна.
Почувствах неприятно присвиване в гърдите при тази мисъл.
Възможно ли е? След всичкото това време мога ли да се отпусна? Да оставя някой да ми помогне?
Дали незначителият мил жест на Кълън не е тласъкът, който ми трябва, за да спра да се въргалям в ненавист към самата мен и да си стегна задника?
Поех дълбоко дъх и се погледнах в огледалото.
- Няма да се върнеш на улицата – обещах на самата себе си аз. – Когато всичко това приключи, ще намериш начин да си върнеш нормалния живот.
Ще благодаря на Кълън за любезността му, ще се опитам да не го сритам в топките – поне не силно – и когато времето ми тук изтече, ще започна отново, мамка му, и НИКОГА вече няма да ям боклуци.
Награбих колкото можах от приятно миришещите шишенца и влязох под душа. Пуснах силната струя, застанах под нея и я оставих да отмие мръсотията, кирта и останалия срам.
Беше толкова приятно, че се разплаках.
А после, за пръв път от месеци насам, започнах да се смея.
Едуард
Душът течеше от почти час.
Май наистина я настъпах по болното място с оня коментар за вонята на пикня. Ама че съм задник.
Прокарах пръсти през косата си.
Къде ми беше умът да я водя тук? Трябваше просто да повикам линейка и да ги оставя да се погрижат за нея.
Ами тогава защо не го направи?
Не знам. Преполагам, че исках да... я закрилям. Нямам представа защо.
Аз пък имам – тя не ти се връзва на простотиите. Ужасно е досадна. Има очи, в които можеш да плуваш вечно и да умреш щастлив.
Да, вярно... я почакай. Какво?
Почукване на вратата прекъсна вътрешния ми диалог.
- Рум сървис.
Отворих и пиколото вкара количката.
- На масата, моля.
Пльоснах се във фотьойла и се замислих за непознатото момиче отатък. Тя ме спаси снощи. Спаси ме от креслите. Буквално се нахвърлих върху нея и тя не ме предаде, въпреки това. Имаше топки, това поне беше сигурно.
Чух, че душът спря.
Най-после.
Зажужа сешоарът.
Зачудих се откога ли не е имала възможност да се изкъпе, да си измие косата, да хапне като хората. Стомахът ми се сви при мисълта за нея – сама из улиците, как търси остатъци храна като животно, как носи всичките си неща в оная мърлява раница, как всяка нощ търси място да преспи, така че да не я тормозят или изнасилят.
Внезапно ме обхвана гняв – ИСТИНСКИ шибан гняв – а не знаех защо. Свих юмруци, мислейки си за нея и живота, който е водила, докато аз съм си профуквал самоуважението като някое шибано разглезено хлапе. Боже, наистина бях кретен.
- Всичко е готово, г-н Кълън, - каза младежът, докато изкарваше количката. Дадох му бакшиш и затворих вратата.
Сешоарът спря.
Точно навреме.
О’кей, Кълън, ето какво ще направиш. Ще и се извиниш, ще я поканиш на закуска и ще си държиш шибаната уста затворена до довечера.
Бързо отидох до двойната врата и замалко да изпищя от изненада, когато тя рязко се отвори и Бела се блъсна, препъвайки се, право в гърдите ми. Отдръпна се, с поглед, забит в пода.
- О... хей – измърмори тя.
- Хей – отвърнах и аз.
Уха, Кълън, нещо много ти върви приказката днес, а?
Зяпнах, когато осъзнах как изглежда.
Беше увита в огромна бяла хавлия. Кожата и, без слоя мръсотия, беше прекрасна – бледа и прозрачна. Косата и беше мека и чиста и обрамчваше лицето и така, че ми се прииска да заровя пръсти в нея. Искаше ми се да заровя в нея и лицето си.
Очите и ме изгледаха изпод гъстите мигли и странна, не съвсем неприятна тръпка на ...нещо...пробяга през мен.
А само как миришеше! О, Свещена Майко на Чукането!
Леле, Кълън, само колко си перверзен.
- Съжалявам – каза тихо тя. – Не очаквах да се спотайваш там.
Изгледах я ядосано и обидено.
- Не съм се спотайвал.
- Споко, пич, само се ебавам с теб.
Пъхнах ръце в джобовете и се опитах да си придам як вид.
- Това го знам. – казах бързо, като отстъпих от нея и се опитах да проумея какво, мамка му, се случваше с тялото ми. – Предполагам, че вече трябва да съм свикнал да се ебаваш с мен.
Мили Боже, ама че си идиот!
Говори и. Извини се. Не е като да трябва да говориш на чужд език или да откриеш лек за рака, дяволите да те вземат.
Гледахме се в продължение на няколко секунди, а въздухът беше натежал от неизреченото.
- Виж к’во, Кълън...
- Ей, Бела...
Спряхме и се захилихме от неудобство.
Уха! Да я видя как се смее. Съвсем ново. Супер секси.
Пич! Съсредоточи се!
Махнах с ръка към нея.
- Моля... ти започни първа.
Тя въздъхна и прибра кичур коса зад ухото си.
- Аз ли да започна първа? Добре... – пак погледна в краката си. – Кълън, просто исках да ти кажа... благодаря... нали разбираш? Наистина ме спаси снощи и... май съм ти... благодарна.
Последната дума за малко да я задави, но когато вдигна поглед, видях, че и е било страшно трудно да каже това.
- Това е най-малкото, което можех да направя – казах, гледайки навсякъде, освен към идеалното и лице. – Все пак, ти ме спаси от Креслите.
- Креслите? Сериозно, така ли наричаш фенките си? – каза невярващо тя.
- Ами...да... – направих физиономия аз. – Те са ужасно шибано кресливи.
Тя наклони глава и ме изгледа развеселено.
- Както и да е, - заговорих бързо, - Исках да ти се извиня за малкото си избухване преди. Беше грубо и нетактично. Тъй че... съжалявам. За това, че миришеше на пикня.
Видя ли,Кълън? Лесно беше. Тя всъщност се държи доста добре.
Тя отиде до кожения фотьойл, от който току-що бях станал и се тръшна на него.
- Трябва да призная, Кълън, че съвсем не си какъвто очаквах.
Седнах на дивана срещу нея.
- А, така ли? – казах учудено. – А какво очакваше?
Тя скръсти ръце на гърдите си.
- Ами, носи ти се славата на лошо момче. Секс, наркотици и рокендрол, разбираш ли? Но от това, което видях досега, ми се струваш доста... жалък.
И кучката се завърна.
Ухилих се подигравателно.
Не се хващай на въдицата – тя това иска.
- Суон, ще си направя труда да отговоря на това твърдение само защото още не ме познаваш достатъчно добре, за да проумееш колко съм страхотен, така че нека ти разясня положението със секса, наркотиците и рокендрола. – Наведох се напред с лакти на коленете. – Сексът – взел съм си своето. По дяволите, взел съм повече, отколкото е необходимо да задоволи повечето мъже в продължение на няколко живота, но съм правил и някои неща, които не ме карат да се гордея и се опитвам да разбера защо.
Тя повдигна едната си вежда.
- Терапевтът ми смята, че моето неутолимо... желание към слабия пол е просто част от маниакалния ми характер, който понастоящем се опитвам да контролирам. Работя също и над проблемите ми с дрогата. След три престоя в клиника за наркомани, семейството ми сериозно се замисля дали да не ми резервира легло до живот, но, както ти без съмнение ще разбереш, аз съм невероятно упорито магаре и с огромно удоволствие бих им казал да се ухапят отзад. Чист съм от почти шест месеца.
Тя кръстоса крака и се опита да прикрие усмивката си.
- Моята музика, или рокендрола, както ти цветисто го описа, е нещо, което правя за себе си и за никой друг. Фактът, че ми плащат да го правя и че за милиони съм легенда не е нещо, което съм искал и не мога да нося вина за него. Имам си една ужасно досадна тиранична сестричка, която е и мой мениджър – тя е виновна. И накрая, твърдението, че съм „жалък” е толкова нелепо, че чак е смешно. Аз съм шибано страхотен – я попитай Креслите.
Облегнах се назад и кръстосах крака.
Я преглътни това, госпожичке. Страхотен съм, наистина!
Бела се наведе напред, повтаряйки предишната ми поза.
- Разбирам, - каза само тя. – Значи, като оставим настрана предишните ти подвизи, явно стремежът ти да контролираш... – погледна към чатала ми - ... поривите си те е превърнал в леко невротичен задник.
Отхвърлих опита и да ме издразни с лекота. Прекрасно знаех, че не съм невротичен. Не съм, нали?
Мамка му.
- Виж какво, Суон, разбирам какво се опитваш да направиш и за твое сведение, няма да се хвана на въдичката ти. Няма да получиш повишение.
Скръстих ръце с надеждата че изглеждам спокоен и мъжествен.
Тя се облегна назад във фотойла и кръстоса крака – бавно.
О, да си го начукам!
Тя ми се ухили злобничко и някои части на тялото ми се опитаха да и козируват.
- Хващам се на бас, че мога да получа повишение от теб, Кълън, ако наистина се постарая.
Откажи се, бе, идиот такъв! По-добра е от теб в това. Смени темата, за Бога!
Станах бързо и посочих масата.
- И така... закуска? Закуската чака. Гладна ли си?
Незабавно изражението и се промени и тя внезапно заприлича на най-опасния хищник на света.
- Защо, мама ти стара, не ми каза по-рано? – изпищя тя и изскочи от фотьойла с нечовешка скорост. – О, Божичко!
Започна да тъпче в устата си всичко наведнъж – палачинки, плодова салата, яйца, бекон.
Беше една от най-отвратителните и еротични гледки, които някога съм виждал.
Бела
Строполих се на дивана, след като се натъпках с вкусотии, равни на собственото ми тегло.
Господи – коремът ми ще се пръсне. Убий ме сега!
Уригнах се шумно и въздъхнах с облекчение.
Така е по-добре.
Кълън беше на телефона. Изгледа ме строго, когато звучното ми уригване отекна в стаята. Ухилих му се нагло и вдигнах палци. Хвърли ми поглед, пълен с досада и отвращение.
Операция „Да побъркаме Кълън”? Мисията изпълнена.
Боже, беше ми толкова приятно да го тормозя, представа си нямах защо. Може би защото лицето му почервеняваше и се смръщваше, когато беше ядосан, а изумително красивите му вежди се повдигаха като две космати гъсеници, готови за бой. А може би защото зелените му очи потъмняваха и погледът му ставаше пронизителен – което го правеше да изглежда хем сладък, хем опасен.
А може би защото си падаш по него.
О’кей, няма да обръщам внимание на вътрешния си глас.
Разговорът ставаше все по-разгорещен.
- Не, Алис, не искам да участвам в „Сатърдей найт лайв”. Заразхожда се из стаята, очите му потъмняха, руменина цъфна на бузите му.
Прекрасно.
- Защо ли? Защото не ми е по вкуса, ясно? Наистина ли мислиш, че ми трябва още реклама след последните дванайсет месеца? – изпъшка той. – Не, не е... не се дръж като глупачка, Алис. НЕ МЕ Е СТРАХ от Креслите!
Прокашлях се силно в знак на несъгласие.
Той ме изгледа с присвити очи.
Спрях да кашлям.
- Просто не ми се правят публични изяви точно сега, разбра ли? – каза той, а гласът му придоби леко истерична нотка. – Виж, Алис, имам работа... има някой при мен.
Изгледа ме и влезе в спалнята, понижавайки глас.
- Боже, Алис... не, не я чукам. Помогнах и снощи, трябваше и място да преспи, това е всичко... Знам... знам... не е точно така... Алис... би ли... АЛИС!... не идвай тук! Алис? АЛИС? Мааааааамка му!
Той трясна телефона в бедрото си,наведе глава, издиша и грубо прокара ръка през косата си.
- По дяволите.
Отиде до фотьойла и се строполи в него.
- Значи Алис ще дойде, а? – промърморих и тихичко се уригнах.
Забелязах, че лекото пулсиране в главата ми, което беше започнало по време на закуската, се усилваше до болка. Опитах се да не обръщам внимание.
Той кимна мълчаливо.
- Пич, тя как така не знае, че имаш фобия към феновете си?
Той бързо вдигна очи,
- За какво говориш, мамицата му? – озъби ми се той, а погледът му се изпълни с раздразнение.
Бавно се изправих, като едновременно се държах за подутия корем и за пулсиращата от болка глава.
- Много добре знаеш, за какво, мамицата му, говоря,- казах уморено аз. – Очевадно е, че изпитваш патологичен страх от големи групи пищящи тийнейджърки.
Той се смъкна по-надолу във фотьойла и стисна носа си.
- Ти не си наред, - каза тихо.
Уригнах се отново и се хванах за главата, от страх да не се пръсне от звука.
- Както искаш, - казах тихо аз. – Беше много щедро от твоя страна да ми осигуриш достатъчно въглехидрати да изпадна в диабетна кома, така че няма да настоявам... засега. Но ще се върнем към този разговор, когато главата ми не се кани да се пръсне и ти ще бъдеш мой роб.
Простенах тихо и се свих на топка.
- О, мамка му, Бела! – възкликна той, скачайки от стола. – Трябваше да ти дам още болкоуспокояващи преди цял час.
Измъкна малко шишенце от джоба си, отвори го и изтърси две хапчета. Взе вода от масата и коленичи до мен.
Главата ми вече пулсираше със страшна сила и стиснах силно очи в опит да прогоня болката.
- Ето, изпий ги, - каза бързо той.
- Не ги ща, - изпъшках аз, стиснах очи и се опитах да се обърна по корем. – Болкоуспокояващите са за глезльовци.
Усетих само как ме сграбчи грубо. Стисна носа ми с пръсти. Отворих очи и уста, в опит да си поема дъх. Усетих как натъпка хапчетата в устата ми с малко вода. Закашлях се и бързо преглътнах, преди да се задавя.
Погледнах нагоре към него с най-убийствения си поглед, но замръзнах, когато видях същото изражение в очите му.
- Не се ебавай с мен, Суон, - изръмжа заплашително той. – Може да пързаляш всички с това твое държание на гадна кучка, но мен не можеш да ме изпързаляш. Мислиш, че ти си гаднярка? Направо ще ти се накъдри косата, ако ти разкажа какви съм ги вършил през последните две години, така че си наври фасоните знаеш къде. И така, докато си тук, под моите грижи, ще правиш каквото ти казвам – защото, ако не го правиш, ще ти изритам жалкия задник обратно на улицата, преди да успееш да мигнеш, мамицата ти. Ясен ли съм?
Зяпнах и се изчервих.
Какво, по дяволите, се случи току-що?
Той ме изгледа напрегнато още за секунда, а после на лицето му се появи толкова красива усмивка, че чак ме заболя от нея.
- Само се ебавам с теб, Суон, - каза весело той, остави ме на дивана и отметна кичурче коса зад ухото ми. – Но сериозно, пий си шибаните хапчета, когато ти кажа. Ти си дребосък и мога да те смачкам като буболечка, ако поискам.
Отиде до телефона да поръча от рецепцията да приберат съдовете от закуската.
Поех дълбоко дъх и потреперих.
И внезапно главата ми вече не беше единствената пулсираща част от тялото ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар