Да не забравяме

Аз не купувам продукти на "Белла".

Notes from the Universe

Someone once said,
"No pain, no gain."
And so it became their reality.

Bummer, huh? 


To find the shortest path
to any dream, work with ideas, not facts. Dwell upon the end result, not the how's. And rely upon the Universe, not yourself. 


What if, all the people
in your life, every single one of them, even the pesky ones, asked to be there, so that your light might brighten their way


The reason that some
of your thoughts haven't yet become things... is because other thoughts of yours have. 

Working some New Year magic

SO MOTE IT BE!

Oops, I ARTED! Take2

Jessy's New Year present

My New Year present

Christmas wishpin

Кратък списък на коледните поръчки към Вселената.

1. Happy

2.Собствен дом в София.

3.Екскурзия до Истанбул

4. Екскурзия до Йерусалим и поклонение пред Стената.

5. iPad

6. Малка скромна руска колица (нахално ли ще е да си поискам "Комбат"?)

7. Шофьорска книжка, за да си я карам.

8. Коте мънчкин.

9. Гривна, която не се поврежда и губи през 5 минути.

10. Всички възможни здрачовски сувенири.

И докато съм на здрачна вълна:

11. Билет за Голямата премиера.

12. Това съкровище.

13. Doc Martens с бродерия

14. И съответните парцалки, които да подхождат на обувките.

15. Tattoo

16.Инициация в 1 и 2 ниво на Рейки

17. Oслепителна усмивка.

18. Неограничени парични потоци, които да ми позволят мечтаните придобивки.

19.Свободно време, за да им се наслаждавам.

20. Здраве и хармония.

Поръчката потвърдена.

Така да бъде!

БЛАГОДАРЯ!

Слави Трифонов - Нема такава държава

Grof - Transpersonal psychology

КРЕСЛИТЕ (THE SCREAMERS) 2 глава

2 глава – Закуска и уригване

Бела

-        Задник!- изкрещях аз, когато вратата се затръшна.

Проклет арогантен, отвратителен, прекрасен задник...

Прекрасен ли каза?

О, я да млъкваш!

Повдигнах чаршафа и подуших.

По дяволите. Наистина миришех на пикня.

Да ти го начукам, Чарли!

-        Пикнята е на Чарли! – извиках безсилно към вратата. – Не е моя!

Да бе, като че ли това оправя нещата.

Отметнах завивките и зашляпах към банята, плахо влязох вътре и светнах лампата.

О, богиньо на красотата!

Банята беше необятна. Огромно джакузи стоеше в отсрещния ъгъл, а срещу него се намираше най-големият душ, който бях виждала някога. Плотът на огромната тоалетка беше отрупан с богат избор на скъпа козметика. Разгледах набързо – ягодов шампоан, душ-гел с аромат на фрезия, паста и четка за зъби, дезодорант и парфюм, самобръсначка, лосион.

Обявявам официално, че съм умряла и съм в рая. Раят на секса, в който всички миришат на летен ден.

Хилех се като идиотка, когато вдигнах очи и се погледнах в огледалото. Смехът ми пресекна веднага.

Боже, чак сега разбрах колко зле изглеждам.

Косата ми беше сплъстена от мръсотия, ключиците и ребрата ми изпъкваха като доказателство за липсата на прилична кухня напоследък, а тънък слой мръсотия ме покриваше почти навсякъде.

Но най-лошото бяха очите ми – гневни и студени.

Животът на улицата ме беше ожесточил.

Припомних си всички събития, които бяха довели до жалкото ми положение и, въпреки че бях сторила всичко по силите си да избегна върховното унижение да се превърна в животното, в което се бях превърнала, нещо дълбоко в мен знаеше, че просто съм се предала. Бях започнала да приемам, че живеех живота, който заслужавах. Беше спряло да ми пука. Бях престанала да вярвам, че си струва да ми пука за самата мен.

И ето ме тук, заобиколена от лукс, в който ме домъкна една отвратителна рок звезда, която гледаше на мен като на улично коте, нуждаещо се от милостиня.

Ей, не го обвинявай. Той вероятно ти спаси живота.

О, я по-полека с драмите!

Добре де, кажи ми какво щеше да стане, ако го нямаше там, докато ти лежеше в безсъзнание, обляна в кръв?

Сигурна съм, че някой щеше да ме намери.

Хващаш ли се на бас?

Побиха ме тръпки, когато осъзнах – ако той не беше там, можеше да съм мъртва. Можеше да загубя съзнание и кръвта ми да изтече и никой нямаше да го е грижа. Щях да изгния там, като още един боклук.

Наведох глава и се заслушах в тихия звук на пианото в другата стая.

Какво по...? Той да не свири Гарт Брукс?

Въздъхнах.

Колкото и да го смятах за задник, май трабваше да съм му благодарна.

Мразя да съм благодарна. Да си благодарен на някого те прави негов длъжник. Да си благодарен означава да се опитваш да си мил с някого. Да си благодарен означава да допуснеш някой до себе си.

Въздъхнах тежко.

Да си благодарен е гадория.

Обаче, гадория е и да умреш сам на някаква уличка.

Погледнах се в огледалото и изправих рамене.

Мъничката искрица самоуважение, която отдавна смятах за изгаснала, се разгоря в мен. Това страхотно ме изненада и ме изпълни с ново усещане за решителност. Опитах се да си представя бъдеще, което не се въртеше около унижението и оцеляването – бъдеще, в което бях щастлива, здрава, чиста и достойна.

Почувствах неприятно присвиване в гърдите при тази мисъл.

Възможно ли е? След всичкото това време мога ли да се отпусна? Да оставя някой да ми помогне?

Дали незначителият мил жест на Кълън не е тласъкът, който ми трябва, за да спра да се въргалям в ненавист към самата мен и да си стегна задника?

Поех дълбоко дъх и се погледнах в огледалото.

- Няма да се върнеш на улицата – обещах на самата себе си аз. – Когато всичко това приключи, ще намериш начин да си върнеш нормалния живот.

Ще благодаря на Кълън за любезността му, ще се опитам да не го сритам в топките – поне не силно – и когато времето ми тук изтече, ще започна отново, мамка му, и НИКОГА вече няма да ям боклуци.

Награбих колкото можах от приятно миришещите шишенца и влязох под душа. Пуснах силната струя, застанах под нея и я оставих да отмие мръсотията, кирта и останалия срам.

Беше толкова приятно, че се разплаках.

А после, за пръв път от месеци насам, започнах да се смея.

Едуард

Душът течеше от почти час.

Май наистина я настъпах по болното място с оня коментар за вонята на пикня. Ама че съм задник.

Прокарах пръсти през косата си.

Къде ми беше умът да я водя тук? Трябваше просто да повикам линейка и да ги оставя да се погрижат за нея.

Ами тогава защо не го направи?

Не знам. Преполагам, че исках да... я закрилям. Нямам представа защо.

Аз пък имам – тя не ти се връзва на простотиите. Ужасно е досадна. Има очи, в които можеш да плуваш вечно и да умреш щастлив.

Да, вярно... я почакай. Какво?

Почукване на вратата прекъсна вътрешния ми диалог.

- Рум сървис.

Отворих и пиколото вкара количката.

- На масата, моля.

Пльоснах се във фотьойла и се замислих за непознатото момиче отатък. Тя ме спаси снощи. Спаси ме от креслите. Буквално се нахвърлих върху нея и тя не ме предаде, въпреки това. Имаше топки, това поне беше сигурно.

Чух, че душът спря.

Най-после.

Зажужа сешоарът.

Зачудих се откога ли не е имала възможност да се изкъпе, да си измие косата, да хапне като хората. Стомахът ми се сви при мисълта за нея – сама из улиците, как търси остатъци храна като животно, как носи всичките си неща в оная мърлява раница, как всяка нощ търси място да преспи, така че да не я тормозят или изнасилят.

Внезапно ме обхвана гняв – ИСТИНСКИ шибан гняв – а не знаех защо. Свих юмруци, мислейки си за нея и живота, който е водила, докато аз съм си профуквал самоуважението като някое шибано разглезено хлапе. Боже, наистина бях кретен.

-        Всичко е готово, г-н Кълън, - каза младежът, докато изкарваше количката. Дадох му бакшиш и затворих вратата.

Сешоарът спря.

Точно навреме.

О’кей, Кълън, ето какво ще направиш. Ще и се извиниш, ще я поканиш на закуска и ще си държиш шибаната уста затворена до довечера.

Бързо отидох до двойната врата и замалко да изпищя от изненада, когато тя рязко се отвори и Бела се блъсна, препъвайки се, право в гърдите ми. Отдръпна се, с поглед, забит в пода.

- О... хей – измърмори тя.

- Хей – отвърнах и аз.

Уха, Кълън, нещо много ти върви приказката днес, а?

Зяпнах, когато осъзнах как изглежда.

Беше увита в огромна бяла хавлия. Кожата и, без слоя мръсотия, беше прекрасна – бледа и прозрачна. Косата и беше мека и чиста и обрамчваше лицето и така, че ми се прииска да заровя пръсти в нея. Искаше ми се да заровя в нея и лицето си.

Очите и ме изгледаха изпод гъстите мигли и странна, не съвсем неприятна тръпка на ...нещо...пробяга през мен.

А само как миришеше! О, Свещена Майко на Чукането!

Леле, Кълън, само колко си перверзен.

-        Съжалявам – каза тихо тя. – Не очаквах да се спотайваш там.

Изгледах я ядосано и обидено.

- Не съм се спотайвал.

- Споко, пич, само се ебавам с теб.

Пъхнах ръце в джобовете и се опитах да си придам як вид.

-        Това го знам. – казах бързо, като отстъпих от нея и се опитах да проумея какво, мамка му, се случваше с тялото ми. – Предполагам, че вече трябва да съм свикнал да се ебаваш с мен.

Мили Боже, ама че си идиот!

Говори и. Извини се. Не е като да трябва да говориш на чужд език или да откриеш лек за рака, дяволите да те вземат.

Гледахме се в продължение на няколко секунди, а въздухът беше натежал от неизреченото.

-        Виж к’во, Кълън...

-        Ей, Бела...

Спряхме и се захилихме от неудобство.

Уха! Да я видя как се смее. Съвсем ново. Супер секси.

Пич! Съсредоточи се!

Махнах с ръка към нея.

- Моля... ти започни първа.

Тя въздъхна и прибра кичур коса зад ухото си.

- Аз ли да започна първа? Добре... – пак погледна в краката си. – Кълън, просто исках да ти кажа... благодаря... нали разбираш? Наистина ме спаси снощи и... май съм ти... благодарна.

Последната дума за малко да я задави, но когато вдигна поглед, видях, че и е било страшно трудно да каже това.

-        Това е най-малкото, което можех да направя – казах, гледайки навсякъде, освен към идеалното и лице. – Все пак, ти ме спаси от Креслите.

-        Креслите? Сериозно, така ли наричаш фенките си? – каза невярващо тя.

-         Ами...да... – направих физиономия аз. – Те са ужасно шибано кресливи.

Тя наклони глава и ме изгледа развеселено.

- Както и да е, - заговорих бързо, - Исках да ти се извиня за малкото си избухване преди. Беше грубо и нетактично. Тъй че... съжалявам. За това, че миришеше на пикня.

Видя ли,Кълън? Лесно беше. Тя всъщност се държи доста добре.

Тя отиде до кожения фотьойл, от който току-що бях станал и се тръшна на него.

-        Трябва да призная, Кълън, че съвсем не си какъвто очаквах.

Седнах на дивана срещу нея.

-        А, така ли? – казах учудено. – А какво очакваше?

Тя скръсти ръце на гърдите си.

-        Ами, носи ти се славата на лошо момче. Секс, наркотици и рокендрол, разбираш ли? Но от това, което видях досега, ми се струваш доста... жалък.

И кучката се завърна.

Ухилих се подигравателно.

Не се хващай на въдицата – тя това иска.

-        Суон, ще си направя труда да отговоря на това твърдение само защото още не ме познаваш достатъчно добре, за да проумееш колко съм страхотен, така че нека ти разясня положението със секса, наркотиците и рокендрола. – Наведох се напред с лакти на коленете. – Сексът – взел съм си своето. По дяволите, взел съм повече, отколкото е необходимо да задоволи повечето мъже в продължение на няколко живота, но съм правил и някои неща, които не ме карат да се гордея и се опитвам да разбера защо.

Тя повдигна едната си вежда.

- Терапевтът ми смята, че моето неутолимо... желание към слабия пол е просто част от маниакалния ми характер, който понастоящем се опитвам да контролирам. Работя също и над проблемите ми с дрогата. След три престоя в клиника за наркомани, семейството ми сериозно се замисля дали да не ми резервира легло до живот, но, както ти без съмнение ще разбереш, аз съм невероятно упорито магаре и с огромно удоволствие бих им казал да се ухапят отзад. Чист съм от почти шест месеца.

Тя кръстоса крака и се опита да прикрие усмивката си.

- Моята музика, или рокендрола, както ти цветисто го описа, е нещо, което правя за себе си и за никой друг. Фактът, че ми плащат да го правя и че за милиони съм легенда не е нещо, което съм искал и не мога да нося вина за него. Имам си една ужасно досадна тиранична сестричка, която е и мой мениджър – тя е виновна. И накрая, твърдението, че съм „жалък” е толкова нелепо, че чак е смешно. Аз съм шибано страхотен – я попитай Креслите.

Облегнах се назад и кръстосах крака.

Я преглътни това, госпожичке. Страхотен съм, наистина!

Бела се наведе напред, повтаряйки предишната ми поза.

- Разбирам, - каза само тя. – Значи, като оставим настрана предишните ти подвизи, явно стремежът ти да контролираш... – погледна към чатала ми - ... поривите си те е превърнал в леко невротичен задник.

Отхвърлих опита и да ме издразни с лекота. Прекрасно знаех, че не съм невротичен. Не съм, нали?

Мамка му.

- Виж какво, Суон, разбирам какво се опитваш да направиш и за твое сведение, няма да се хвана на въдичката ти. Няма да получиш повишение.

Скръстих ръце с надеждата че изглеждам спокоен и мъжествен.

Тя се облегна назад във фотойла и кръстоса крака – бавно.

О, да си го начукам!

Тя ми се ухили злобничко и някои части на тялото ми се опитаха да и козируват.

- Хващам се на бас, че мога да получа повишение от теб, Кълън, ако наистина се постарая.

Откажи се, бе, идиот такъв! По-добра е от теб в това. Смени темата, за Бога!

Станах бързо и посочих масата.

-        И така... закуска? Закуската чака. Гладна ли си?

Незабавно изражението и се промени и тя внезапно заприлича на най-опасния хищник на света.

-        Защо, мама ти стара, не ми каза по-рано? – изпищя тя и изскочи от фотьойла с нечовешка скорост. – О, Божичко!

Започна да тъпче в устата си всичко наведнъж – палачинки, плодова салата, яйца, бекон.

Беше една от най-отвратителните и еротични гледки, които някога съм виждал.

Бела

Строполих се на дивана, след като се натъпках с вкусотии, равни на собственото ми тегло.

Господи – коремът ми ще се пръсне. Убий ме сега!

Уригнах се шумно и въздъхнах с облекчение.

Така е по-добре.

Кълън беше на телефона. Изгледа ме строго, когато звучното ми уригване отекна в стаята. Ухилих му се нагло и вдигнах палци. Хвърли ми поглед, пълен с досада и отвращение.

Операция „Да побъркаме Кълън”? Мисията изпълнена.

Боже, беше ми толкова приятно да го тормозя, представа си нямах защо. Може би защото лицето му почервеняваше и се смръщваше, когато беше ядосан, а изумително красивите му вежди се повдигаха като две космати гъсеници, готови за бой. А може би защото зелените му очи потъмняваха и погледът му ставаше пронизителен – което го правеше да изглежда хем сладък, хем опасен.

А може би защото си падаш по него.

О’кей, няма да обръщам внимание на вътрешния си глас.

Разговорът ставаше все по-разгорещен.

-        Не, Алис, не искам да участвам в „Сатърдей найт лайв”. Заразхожда се из стаята, очите му потъмняха, руменина цъфна на бузите му.

Прекрасно.

- Защо ли? Защото не ми е по вкуса, ясно? Наистина ли мислиш, че ми трябва още реклама след последните дванайсет месеца? – изпъшка той. – Не, не е... не се дръж като глупачка, Алис. НЕ МЕ Е СТРАХ от Креслите!

Прокашлях се силно в знак на несъгласие.

Той ме изгледа с присвити очи.

Спрях да кашлям.

-        Просто не ми се правят публични изяви точно сега, разбра ли? – каза той, а гласът му придоби леко истерична нотка. – Виж, Алис, имам работа... има някой при мен.

Изгледа ме и влезе в спалнята, понижавайки глас.

- Боже, Алис... не, не я чукам. Помогнах и снощи, трябваше и място да преспи, това е всичко... Знам... знам... не е точно така... Алис... би ли... АЛИС!... не идвай тук! Алис? АЛИС? Мааааааамка му!

Той трясна телефона в бедрото си,наведе глава, издиша и грубо прокара ръка през косата си.

-        По дяволите.

Отиде до фотьойла и се строполи в него.

-        Значи Алис ще дойде, а? – промърморих и тихичко се уригнах.

Забелязах, че лекото пулсиране в главата ми, което беше започнало по време на закуската, се усилваше до болка. Опитах се да не обръщам внимание.

Той кимна мълчаливо.

-        Пич, тя как така не знае, че имаш фобия към феновете си?

Той бързо вдигна очи,

-        За какво говориш, мамицата му? – озъби ми се той, а погледът му се изпълни с раздразнение.

Бавно се изправих, като едновременно се държах за подутия корем и за пулсиращата от болка глава.

- Много добре знаеш, за какво, мамицата му, говоря,- казах уморено аз. – Очевадно е, че изпитваш патологичен страх от големи групи пищящи тийнейджърки.

Той се смъкна по-надолу във фотьойла и стисна носа си.

- Ти не си наред, - каза тихо.

Уригнах се отново и се хванах за главата, от страх да не се пръсне от звука.

-        Както искаш, - казах тихо аз. – Беше много щедро от твоя страна да ми осигуриш достатъчно въглехидрати да изпадна в диабетна кома, така че няма да настоявам... засега. Но ще се върнем към този разговор, когато главата ми не се кани да се пръсне и ти ще бъдеш мой роб.

Простенах тихо и се свих на топка.

-        О, мамка му, Бела! – възкликна той, скачайки от стола. – Трябваше да ти дам още болкоуспокояващи преди цял час.

Измъкна малко шишенце от джоба си, отвори го и изтърси две хапчета. Взе вода от масата и коленичи до мен.

Главата ми вече пулсираше със страшна сила и стиснах силно очи в опит да прогоня болката.

-        Ето, изпий ги, - каза бързо той.

-        Не ги ща, - изпъшках аз, стиснах очи и се опитах да се обърна по корем. – Болкоуспокояващите са за глезльовци.

Усетих само как ме сграбчи грубо. Стисна носа ми с пръсти. Отворих очи и уста, в опит да си поема дъх. Усетих как натъпка хапчетата в устата ми с малко вода. Закашлях  се и бързо преглътнах, преди да се задавя.

Погледнах нагоре към него с най-убийствения си поглед, но замръзнах, когато видях същото изражение в очите му.

-        Не се ебавай с мен, Суон, - изръмжа заплашително той. – Може да пързаляш всички с това твое държание на гадна кучка, но мен не можеш да ме изпързаляш. Мислиш, че ти си гаднярка? Направо ще ти се накъдри косата, ако ти разкажа какви съм ги вършил през последните две години, така че си наври фасоните знаеш къде. И така, докато си тук, под моите грижи, ще правиш каквото ти казвам – защото, ако не го правиш, ще ти изритам жалкия задник обратно на улицата, преди да успееш да мигнеш, мамицата ти. Ясен ли съм?

Зяпнах и се изчервих.

Какво, по дяволите, се случи току-що?

Той ме изгледа напрегнато още за секунда, а после на лицето му се появи толкова красива усмивка, че чак ме заболя от нея.

- Само се ебавам с теб, Суон, - каза весело той, остави ме на дивана и отметна кичурче коса зад ухото ми. – Но сериозно, пий си шибаните хапчета, когато ти кажа. Ти си дребосък и мога да те смачкам като буболечка, ако поискам.

Отиде до телефона да поръча от рецепцията да приберат съдовете от закуската.

Поех дълбоко дъх и потреперих.

И внезапно главата ми вече не беше единствената пулсираща част от тялото ми.

Oops, I ARTED!

Twilight scrap

КРЕСЛИТЕ (THE SCREAMERS)

Превод на невероятно смешния фенфик Тhe Screamers на KiyaRaven http://www.fanfiction.net/u/1940310/KiyaRavenОригинала можете да намерите тук:http://www.fanfiction.net/s/5081258/1/

Disclaimer: Всички герои принадлежат на Стефани Майер. Кия само се е изгаврила с тях, а аз превеждам. Можете да копирате свободно, но не си присвоявайте заслуги!

1 глава - Уличката

Едуард

Чувах как накъсаното ми дишане отеква в тъмнината докато краката ми пляскаха по мокрия асфалт. Не знаех от колко време бягам, но знаех, че в момента, в който спра, ще ги чуя отново – Креслите.

Кръвта ми биеше в гърдите ми, докато завивах зад ъгъла, твърдо решен да не се оставя да ме хванат.

Защо, по дяволите, ми хрумна да изляза за цигари посред нощ, и то в събота? Знаех, че те ще са навън тази нощ и все пак сърцето ми се качи в гърлото от изненада, когато излязох от денонощния магазин и ги чух. Бяха някъде нагоре по улицата, достатъчно далеч, за да имам преднина – но писъците бяха толкова шибано пронизителни, че режеха тишината като моторен трион и аз направих единственото възможно нещо – хукнах да бягам.

Гърдите ми горяха,а дробовете ми свиреха и се давеха.

Мамка му, наистина трябва да оставя цигарите!

Завих зад друг ъгъл, насочвайки се към хотела си, когато видях малка задънена уличка. Чух ги как наближават ъгъла и разбрах, че имам по-голям шанс да се скрия в уличката, отколкото да дотичам до хотела. Бързо свих в уличката, изтичах покрай огромен боклукчийски контейнер и се скрих зад него. До стената имаше свито на топка старо одеяло, така че го грабнах и се завих презглава.

-        Какво става, мамка му? – се чу сърдит груб глас.

Обърнах се и видях чифт тъмнокафяви очи, които гневно се взираха в мен.

-        Намери си собствено одеяло, пич! – изръмжа рошава млада жена, опитвайки се да го измъкне от мен.

-        Шшшшш! – просъсках аз. Чувах, как Креслите приближават, а тая мацка щеше да ме издъни.

-        Не ми шъшкай, кретен такъв! – просъска тя в отговор, леко понижавайки глас. – Ти току-що ми сви одеялото!

-        Моля те! – примолих се аз. – Затвори си шибаната уста за малко... Веднага ще ти го върна.

-        Ще ми го върнеш, я, - изръмжа тя, стана и се отдалечи от стената. – Иначе ще ти сритам задника.

-        Чакай! – прошепнах аз. – Не ходи там!

Чувах, как гласовете се приближават. Тя ме изгледа, като че ли съм откачен и тръгна към края на уличката.

-        Не! – изсъсках аз.

Беше твърде късно да я спра. Дръпнах одеялото над главата си и зачаках кошмарът да свърши.

Гласовете вече бяха съвсем близо, бързите стъпки забавиха темпо в края на уличката.

-        Къде отиде?

-        Определено сви по тази уличка.

-        Боже, колко е бърз! Май ми се драйфа...

-        Стига, Беки, не се дръж като бебе. Никога няма да го догоним с това темпо.

-        Ей, я гледайте... хайде да питаме нея...

Дъхът ми спря. Бяха забелязали момичето.

Мамицата му!

Успокой топката, нищо не можеш да направиш. Каквото трябва да става, ще стане... така че си затвори шибаната уста и стой мирно.

- Ей, видя ли един тип да тича по тази улицат?

Зачаках я да ме издаде. Тялото ми се стегна, готово за бягство.

- О... ъммм... за готиния гей с бронзовата коса и фетиш към одеяла ли питате?

Мамка му! Я чакай, тя готин ли ме нарече току-що... и ГЕЙ?

Гласовете изглеждаха озадачени.

-        Ъхъ, да, звучи като него. Къде се дяна?

Чух шум от влачене на крака и у мен изчезна всяко съмнение, че момичето ще ги насочи към жалкото ми скривалище и ще насъска пищящите зверове срещу мен.

-        Ъммм... ами той изтича към светофара и зави зад ъгъла – я чух да казва. – Между другото, тича като момиче.

Кучка.

Кучка, която току-що ми спаси задника, но въпреки това – кучка.

-        Ако побързате, сигурно ще го настигнете. Задъхваше се като старец.

Шибани цигари!

-        Хайде, хора, да вървим! Ааааааааааааааааааааа!

Писъците започнаха отново, чух как бавно заглъхват, докато момичетата тичаха надолу по улицата. Смътно долових шум от стъпки, идващи към мен, одеялото беше изтръгнато от ръцете ми и се взрях в чифт горящи кафяви очи, втренчени в мен. Гневният и поглед ме накара да потреперя.

-        А сега – процеди тя през стиснати зъби – разкарай си задника от уличката ми, гадняр  такъв, и ме остави да поспя!

Станах и заоглеждах непознатото момиче, което току-що ме спаси.

Беше доста по-ниска от мен, а гъстата и кестенява коса беше сплъстена и вързана на хлабава опашка. Носеше омачкани дънки и дебел суичър, които очевидно не бяха прани от доста време. Острият и поглед накара топките ми да се качат в тялото ми, защото, въпреки разликата в ръста, бях абсошибанолютно сигурен, че наистина може да ми срита задника, стига да поиска.

-        Ъъъъ... благодаря...че ми помогна – казах, внезапно усещайки как ме присвива в гърдите от гневния и поглед.

-        Не съм го направила заради тебе, бе, идиот! – каза кисело тя, избута ме грубо и седна, опряна до стената. – Направих го, за да не може пет тийнейджърки да те разкъсат на парченца на моята уличка, при което да омажат всичко и още повече да ми скофтят нощта.

Тя затвори сърдито очи, въздъхна дълбоко и забрави за присъствието ми.

Кое, по дяволите, беше това момиче?

-        Може ли поне да ми кажеш как се казваш?

-        Защо? – злобно попита тя, все още със затворени очи.

Въздъхнах ядосано.

-        Защото не мога да те наричам „момичето от уличката” и бих искал да знам на кого благодаря...

-        Не ти искам благодарностите.

Мамка му, това момиче беше кучка на пълен работен ден! Започвах да губя търпение.

-        Много зле, шибана кучко такава, защото ще получиш благодарности независимо дали ти харесва.

Очите и рязко се отвориха при думата „кучко” и се втренчиха е моите. Злобна усмивчица се появи в ъгълчето на устата и внезапно се почувствах като мишок пред муцуната на игрива, но опасна котка.

-        Я виж ти! – каза тя с насмешка. – Такова красиво момченце, пък каква мръсна уста!

Изгледах я с досада и въздъхнах тежко.

- Я по-кротко, Блещучко! – изръмжа тя, но гласът и беше мъничко по-мек. – Бела. Казвам се Бела Суон.

По някаква неясна причина стомахът ми се сви при звука на името и. Е, не точно от името и, а от начина, по който го произнесе. Не, не как го произнесе, а по-скоро нещо в тона и...

О, мамицата му, вече не знаеш какви ги говориш. Тя е права. Наистина си гадняр.

 - Е, приятно ми е да се запознаем, Бела – казах, протягайки ръка към нея. – Аз съм...

- Знам кой си – озъби ми се тя. – Ти си Едуард Кълън. Рок звезда, бог на тийнейджърките и като цяло – шибан гъзоблизец.

От изненада свалих ръка.

- А сега си разкарай задника от уличката ми, Кълън! – Тя легна на земята и придърпа одеялото до врата си. – Уморена съм и за днес си получих дозата гадняри.

Бела

Невероятно. Шибано невероятно. Сякаш животът ми не беше достатъчно гаден, че трябваше и Едуард Кълън, шибаният дар Божи на рокендрола, да избере тази уличка, от всички възможни улички в ЕлЕй, за да се скрие от бесните си фенки-тийнейджърки.

А и сега той не си тръгваше, въпреки че го бях помолила учтиво да се разкара.

Зяпаше ме.

Очите ми бяха затворени, но усещах по настръхналите косъмчета на врата ми, че ме зяпаше.

Мамка му!

Въздъхнах ядосано и отворих очи. Той гледаше надолу към мен с озадачено изражение. Присвих очи.

-        Какво? – озъбих му се.

Той примигна изненадано.

- Ъъъъ... нищо – промърмори тихичко той. – Просто... такова... ъъъъ... ти как...? О, мамка му! Просто искам да знам... ти тук ли живееш?

Изпъшках и го изгледах.

Скъпи черни дънки? В наличност. Елегантно намачкан сив суичър? В наличност. Безумно скъпо яке от изкуствено състарена кожа? В наличност. Бронзова прическа „току-що ме изчукаха”? В наличност. Гримаса на съжаление на лицето, само за мен. В шибана наличност.

-        Не, гений такъв, не ЖИВЕЯ тук. Как можа да си го помислиш, мамка му! Да не би да си мислиш, че това ми е домашният адрес? Ало, Пица Хът, искам да поръчам пица „Пеперони” с ананас, моля, доставете я до смрадливата, гъмжаща от плъхове уличка между „Лексингтън” и „Вайн”?

-        Ами... не... не исках това да....

-        Бездомна съм, копеле! Това означава без дом! Така че не, не ЖИВЕЯ тук. Божичко!

Той ме погледна с болка в очите.

-        Извинявай, не исках... – сведе поглед към асфалта и затътри марковите си кубинки. – Мамка му... наистина съм копеле.

Въздъхна и прокара пръсти през рошавата си коса.

И аз въздъхнах. Денят беше дълъг.

Първо ме събуди Чарли. Лудият шапкар.

Чарли беше леко откачен. Не, това не беше съвсем точно. Чарли беше много откачен, увит в одеяло от супер-откачен и още малко откачен за гарнитура – но това беше на моменти, а той беше сладко старче.Бил е полицай преди да реши, че литият е зло и вече няма да го пие, и гласовете в главата му бавно поели контрола. Накрая загубил семейството си, дома си – всичко. Единствената му ценна вещ беше черен копринен цилиндър, който намерил в контейнера зад магазин за карнавални костюми. Човекът миришеше на ходещ канал, брадата му беше пълна с недосдъвкани парченца храна и може би с малки, все още неоткрити африкански племена; не се беше къпал от години – но черният му копринен цилиндър беше винаги безупречен. Оттук и прякорът му – Лудия шапкар.

Не беше кой знае колко оригинален, но със сигурност – точен.

Имах навика да се грижа за Чарли. Гледах да се храни и се опитвах да го накарам да пие нещо друго, освен евтино вино, и макар че наистина обичах старата откачалка, понякога страшно ме вбесяваше.

Точно като тази сутрин, когато се събудих и го видях да пикае в обувките ми...

- Чарли! Какво правиш, мамка му!

Той примигна и се опита да фокусира лицето ми с размътемн поглед.

- Здрасти, Белс! Поливам цветята, сладурче. Днес ще е горещ ден!

Станах и се опитах да изтръскам течността от обувките си.

- Боже, Чарли, не може ли да пробутваш откачените си номера другаде днес. Наистина ми дойде до гуша!

Той ме изгледа тъжно, закопча панталоните си и се заклатушка нанякъде.

-        Извинявай, Белс – промърмори той и аз изведнъж се почувствах като най-голямата купчина лайна на света. – Ще се видим после. Не се влюбвай в някой друг, докато ме няма.

Мамка му. Добър опит, Бела.

След това нещата наистина тръгнаха на зле.

Джеймс, местният сутеньор, ме дебнеше – опитваше се да ме накара да работя за него, но днес наистина нямах настроение за глупостите му, така че му казах да си го начука и го праснах в лицето.

Грешен ход.

Джеймс палеше лесно и ми отвърна, като ме метна към стената и при това си праснах главата в тухлите. Той промърмори нещо, че съм била „откачена фригидна кучка”, плю отгоре ми и офейка.

Сладичко.

Главата ми се пръскаше оттогава и ми се драйфаше. Разбира се, нямаше никакво значение дали ще драйфам, понеже не бях яла нищо от почти два дни. Така че, изпълнена със самосъжаление, се бях настанила за сън скоро след залез слънце. Мислех си, че непрогледната сянка на лошия късмет, която ме беше преследвала цял ден, няма да продължи да ми трови живота, докато спя.

Но не, вселената имаше други планове.

За капак на адския ми ден, едно малко богаташко копеленце ме измъкна от топлото ми одеяло, защото бягал от група петнайсетгодишни, путьото му с путьо!

Да си го начукам!

А сега не можех да се отърва от него!

Да, ама е много сладък!

Много шибано досаден...

Е, стига де, мислиш, че е секси...

НЕ Е ВЯРНО!

Хубаво... живей в отрицание...

Затвори си шибаната уста! Тъпо подсъзнание...

Не се дръж така...

Хубавецът се прокашля и прекъсна мислите ми.

- Ъъъъ... Бела?

- КАКВО ПРАВИШ ОЩЕ ТУК? – разкрещях се аз. – Виж, разбирам, че си ми благодарен и дрън-дрън-дрън..., ама сериозно бе, пич, имах лайнян ден и всичко, което искам е да заспя и да забравя за него. Така че си разкарай задника оттук! Моля те!

Строполих се до стената и си ударих главата на същото място, където Джеймс си беше поиграл на топка преди. Просъсках от болка и веднага почувствах как тънка струйка кръв се стича по кожата ми.

Потреперих и всичко се размаза пред погледа ми.

- Ох, мамка му мръсна!

Пипнах темето си и почувствах влагата. Стомахът ми се преобърна. Не мога да понасям вида и миризмата на кръв. Затворих очи и задишах през уста, опитвайки се да отблъсна тъмнината. Отчаяно стиснах зъби и затърсих нещо да спра кръвта.

-        Божичко! – възкликна Хубавецът – Кървиш!

Засмях се едва-едва.

- Брилянтни дедуктивни способности имаш, Холмс! А сега се разкарай!

Успях да стана на колене и непохватно сграбчих раницата си. Разрових малкото си неща, опитвайки се да намеря някоя стара тениска или чорап.

Внезапно почувствах, как една топла ръка протяга нещо към главата ми.

-        Ето...

Кълън беше свалил якето си и беше свил на топка марковия си суичър. Клекна пред мен и го притисна здраво към главата ми.

-        Трябва да те заведа на доктор – промърмори той, сбърчвайки идеално оформените си вежди.

Проклятие, хубав е!

Престани да го повтаряш!

А гласът му е като мед.

Бълнуваш.

А ръцете му са толкова топли.

Е, това не мога да го отрека.

И мирише хубаво. Като топъл слънчев лъч през облачен ден.

Поех дълбоко дъх, за да вдъхна още от аромата му, но бях забравила за гадната, ръждива миризма, която ми действаше като криптонит. Черни сенки нахлуха в главата ми и го изгледах с разфокусиран поглед.

-        Никакви доктори... ще се... оправя – прошепнах аз, а после тъмнината ме обгърна.

Докато изплувах от безсъзнанието, усетих, че нещо не е наред.

Беше ми прекалено удобно.

Прекалено удобно и прекалено топло.

Опитах се да доловя нещо познато. Шум на преминаващ трафик? Тцъ. Гранива миризма на боклук и урина? Тцъ. Майки Нютън, опипващ набързо циците ми, преди да съм се събудила достатъчно, за да му сритам жалкия пиянски задник? Тцъ.

Това, което долавях, беше звукът на пиано, на което някой свиреше нежно и тихичко някъде наблизо. Надушвах... лилии и кожа и усещах нещо разкошно меко, увито около мен.

Сгуших се в копринения рай, давайки си сметка, че ако това е сън, мога да си позволя още няколко минути блаженство, преди да се върна в осраната си действителност. Обърнах глава и потреперах, когато остра болка премина през мозъка ми.

-        Какво по...?

Отворих очи.

Опа!

Намирах се в елегантна хотелска стая, в легло със размерите на малка държава. До него имаше нощно шкафче с огромна ваза с момини сълзи, а през вратата на отсрещната стена зърнах огромна луксозна баня. Отсреща имаше голям кожен диван пред плазма с големината на киноекран.

Лелееееееее...

Май вече не сме в Канзас, Тото.

На кого му пука – Канзас е боклук в сравнение с това.

Ама тия чаршафи са страхотни.

Нали? Египетски памук, бейби. От най-качествения.

Я да млъкваш, нищо не разбираш от това.

Да бе, да. Вярвай си, щом те кара да се чувстваш по-добре.

Ами че ТИ си АЗ, кучко, и очевидно животът на улицата е успял да ме побърка по мой си начин.

О, я не се шашкай! Всички си говорят сами. Нещо друго би трябвало да те притеснява в момента.

Я ми подскажи... какво ли може да е?

Ами, забеляза ли, че можеш да почувстваш колко са меки чаршафите... навсякъде?

Да не искаш да кажеш...?

Искам да кажа НАВСЯКЪДЕ.

Не!

Я погледни.

Повдигнах завивката и погледнах отдолу. Бях чисто гола.

Да ми го начукат!

Прекалено късно.

Главата ми щеше да се пръсне от гняв.

-КЪЛЪН!

Едуард

Седях си на пианото, когато го чух. Беше като че ли някой е подпалил котка, а после НАИСТИНА я е вбесил. Бързо отидох до двойната врата в другия край на стаята и влязох вътре.

-        Добро утро, Бела - казах възможно най-уверено, опитвайки се да избегна шоколадовите лазерни лъчи, които очите и изстрелваха.

-        Какво... си... направил? – процеди тя през стиснати зъби.

Погледнах я спокойно, отказвайки да се плаша от такъв дребосък.

Ти си ротвайлер, Кълън, а тя е чихуахуа.

Да бе, бясна чихуахуа със стоманени челюсти.

-        Бела, ти припадна. Кървеше. Докарах те тук и викнах лекар да ти прегледа раната.

Лицето и придоби объркано изражение. Беше очарователно.

Очарователно? А, стига бе! Използваш думи като „очарователно”? Майчице!

Тя отвори и затвори уста няколко пъти в опит да осмисли думите ми.

- Кървяла ли съм? – споменът се изписа на лицето и. – А, дааааа...

Приближих се до леглото и седнах на ръба, гледайки как тя плахо вдига ръка и опипва превръзката върху дванайсетте шева, които докторът се наложи да направи, за да затвори раната.

- Докторът каза да го даваш по-спокойно няколко дни, - казах тихо аз. – Според него имаш сътресение на мозъка. Искаше да те вкара в болница за наблюдение, но аз казах, че ще се погрижа за теб.

Тя ме изгледа сърдито.

-        Не си бил длъжен да го правиш.

-        Знам, че не съм – сопнах и се аз, усещайки как гневът ми напира – но го направих. Така че си затвори шибаната уста и бъди благодарна.

Знаех, че тонът ми е груб, но това маце знаеше как да ме работи... и то не по добрия начин.

Тя издиша рязко и ме изгледа с присвити очи.

- Добре тогава, би ли ми обяснил точно защо съм гола?

Повдигнах вежди.

- Ти да не мислиш, че...?

- Не знам, Кълън, - избухна тя. – Искам да кажа, ето ме тук, сама в хотелската ти стая, в безсъзнание, в гигантско легло и чистак гола... какво се очаква да мисля?

Изправих се и прокарах пръсти през косата си в опит да укротя пристъпа на гняв.

- Ти си невероятна! – изкрещях. – Водя те тук за да получиш медицинска помощ, а ти си мислиш че съм те... насилил! Божичко!

Тя се поизправи, придърпвайки чаршафите.

-        Можеш ли да ме обвиняваш? – извика тя. – Чела съм всичко за теб във вестниците, Кълън – ти си бивш наркоман, пушиш като комин и си спал с всичко женско по Западния бряг. Аз съм гола в леглото ти, така че спри с глупостите и ми кажи какви извратенящини си извършил с безжизненото ми тяло!

Изгледах я невярващо. Вероятно щях да се изсмея на нелепите и обвинения, ако не бях толкова шибано бесен.

-        За твое сведение, - казах бавно, в отчаян опит да се успокоя, - докторът накара своята СТУДЕНТКА да ти съблече дрехите, за да те прегледа щателно. Дори не съм бил в шибаната стая! И нека те уверя, че нямам никакво желание да правя „извратенящини” с теб, защото си неблагодарна, агресивна малка кучка, която мирише на пикня и има  характер на болен от бяс пудел!

Изхвърчах от стаята и тряснах двойната врата зад гърба си, после издишах бавно и леко ударих глава в дървото.

Добър опит, Кълън. Направи на нищо бедното бездомно момиченце с рана на главата. Ти си шибан герой.

Знаех, че трябва да се върна и да се извиня, но тя се държеше като кучка, а аз се държах като гадняр и да сме в една стая точно сега не беше най-добрата идея.

Виждаш ли? Ето защо не помагам на хората. Ето защо ми пука само за мен самия.

Мамка му, искам питие.

Седнах пак на пианото и засвирих кънтри песни. И без друго денят ми беше тотално осран, поне можех да му напиша саундтрак.